Чичо Иван, специалист по вътрешни болести, притежаваше рентген. Разрешена бе домашната практика, идваха много пациенти, чакаха и на опашка в двора, някои пристигаха от селата…
И двамата лекари, леля Веселина и съпругът й живееха на втория етаж в нашата къща. Пристигна малкият Аленко, внукът им, моят любим приятел.
Леля Кица, домашната прислужница на докторите, имаше задачата да храни веселото и енергично момченце. А след това?!… Храненето на Аленко ставаше невероятен и забавен цирк. Леля Кица обикаляше с часове след него и лъжичка по лъжичка осъществяваше обяда. И след три-четири часа се повтаряше историята, само че за вечеря.
Аленко пристрастно идваше у нас, за да си играе с мен и с татко. Много привързани бяхме към него, а той ни обичаше, гушкаше ни непрекъснато, винаги усещаше дали татко се прибира. Когато дойдеше Аленко, обядът или вечерята при нас свършваха много бързо. Ако се качваше до баба си и дядо си за да бъде приспиван , писъците му огласяха махалата…
Времето се изтърколваше неусетно: тръгвах на училище. Липсваха ми повечето минути с малкия сладък Аленко. Като се прибирах, радостта ни беше голяма и взаимна.
После падаха едни игри, но първо трябваше мама да даде разрешението си, а тя искаше всичко да ми е изрядно по писане. Късаше ми листовете постоянно и не се примиряваше, докато всяко редче в тетрадката не е красиво, чисто и подредено.
Отвън чакаха Аленко и леля Кица…
Този чаровен палавник днес е доктор, ортопед-хирург, продължаващ медицинската традиция в семейството. Любимецът ми от детството живее в Братислава.
