Мъжете от миналото – воини, синове и бащи…
Когато майка и татко излизаха, ме гледаше дядо. Живеехме на първия етаж в неговата къща.
Харесваше ми!…
Беше абониран за вестник „Вечерни новини“ и често отивах до него, докато беше разгърнат вестникът.
-Тази буква коя е? – питах го и така се научих да сричам на 5 годинки.
Останехме ли сами, го молех да ми разказва приказки. Помня само една – за Козета. Родителите ми се връщаха от кино и ми носеха шоколад – оня, вкусния, мек, пълен с мехурчета…
Дядо, възпитаник на Лайпцигския университет, учи икономика, е бил на бойното поле. Участва в Балканската война, а след битката при Битоля е ранен. Намират го полужив и като по чудо го спасяват.
Възстановява се, участва и в Първата световна.
В Лайпциг е заедно с брат си, работил за Централната банка в София.
В ЧЕСТ НА БАЩА СИ, родом от Троян, през трийсетте години на XX в. те построяват в центъра на Шумен нашата къща.
Дядо Николай беше най-спокойният и невъзмутим човек от моето детство. Очаквах с радост и нетърпение разказите му, а въображението изписваше картини от невероятната история на Козета.
Дядова е и цигулката, която пазим в моя дом.
Личността на такъв голям българин във фамилията поражда гордост и буди възхищение!
Образът на мъжете от миналото и досега вълнува съзнанието ми. Какви са те?
Воини, достойни синове и бащи, търпеливи родители…
След много години разбрах, че ми е разказвал части от ”Клетниците”, великото произведение на Виктор Юго.
Майка и татко
