Какви биха били нашите реакции, ако никога не сме изпадали в дадена ситуация, и реално може само да ги предполагаме? В много случаи сме убедени, че се познаваме. Да, но докато не изпаднем в необичайни обстоятелства! Тогава на повърхността може да излязат страхът, паниката, безпокойството и объркаността. Мислим например, че раздялата е нещо неприятно, ама дали сме си предвидили реакцията за нея, която често се оказва неточна. Чувствителността на човека при едни е по-силно изявена, при други не чак толкова. Предположенията са хипотетични мисли за прогноза на собствените очаквания. Когато обаче дойде моментът на действителен факт, става странно и неочаквано.
Готови ли сме да се вглеждаме в собствените си реакции и можем ли в ситуация, в каквато никога не сме попадали, да реагираме адекватно? Преобладава май отрицателният отговор, но това никак не означава, че не е важно да търсим механизмите, с които да си помогнем. Нашите реакции отразяват вътрешната ни съпротива на приемане или отхвърляне. Ние се гневим, крещим, плачем и се объркваме… Според психолозите е нормално да изпитваме всички тези чувства, а в педагогиката са много ясно изразени чрез детското у нас.
Да изречеш подпомагаща фраза, да отвориш коридори на емоциите да изплуват, да излязат на повърхността и да бъдат трансформирани или приети в определена форма – това си ти, такъв в тази ситуация! Приеми себе си ядосан, гневен, тъжен, самотен и объркан. Ще отмине и най-тежката ти буря… Изпитването на различни емоции е човешко, не сме в постоянна медитация. Емоционалната пластичност ни позволява обаче да различаваме емоциите и да бъдем полезни на себе си!